Някога бяхме богове

Мартин Петков публикува проза и поезия от 1997 г. Автор е на стихосбирките „Сателитни антени (1998) и „Зимни птици (2011), както и на сборника с повести „Те не вярват в приказки (2008). Негови стихове са публикувани в сп. „Пламък, сп. „Понеделник, сборници и алманаси с поезия, вкл. Славейковите празници на поезията (2006, 2007).

Прозата на Мартин Петков е предимно фантастична и често повлияна и/или вдъхновена от автори като Аркадий и Борис Стругацки, Хорхе Луис Борхес, Габриел Гарсия Маркес и др. Много от кратките му разкази са били отличавани и публикувани в рамките на литературни конкурси на български издателства и електронни медии.

В сборника с разкази „Някога бяхме богове обаче доминира не толкова фантастичното, а най-вече човешкото като отношения, емоции, също и като устройство на света и търсене на мястото на индивида в него. „Разказите на Мартин Петков са сдържани, непретенциозни и интригуващи по неочакван, някак позабравен начин. Няма я предвзетостта на постмодернизма, но я няма и овехтялата естетика на осемдесетте. Времевата и пространствената неопределеност са отлично изградени – не се случва често подобни построения, които носят в себе си общочовешки послания, да не звучат наивно или претенциозно. Както ироничните нотки, така и фантастичните елементи – рядко използвани в по-новата българска литература – са повече от добро допълнение, а усещането за „поп или „пълп литература е по-слабо от това за оригиналност - казва Николай Тодоров за книгата.

-----------------
Ако този бар изобщо е съществувал някога, то трябва да е било през лятото или есента на 1999 година. Точното му местонахождение продължава да е спорно и до днес, но със сигурност може да се каже, че като причина за затварянето на „Гузната кокошка обикновено се е изтъквало прокопаването на софийското метро. Тоест барът най-вероятно се е намирал някъде в онази зона, която напълно изчезна или претърпя значителни промени покрай строителните работи, свързани с изграждането на първия столичен метролъч. Впоследствие не е известно същото заведение да се е появявало отново където и да било в рамките на града.

Тъй като това не е истинска история, а по-скоро купчина от разхвърляни впечатления, предположения и откровени инсинуации, не съм сигурен как точно би трябвало да започна. Може би с бармана Макс, притежател на „Гузната кокошка, магнит за изгубените души, пристан за разбитите платноходи и изобщо - личност необикновена и необичайна до невъзможност. Или пък със самата „Кокошка, която освен със странното си име се славеше и с непостоянен облик и интериор. Но да опишеш Макс или самото заведение днес е практически невъзможно. Не че не сме опитвали, опитвали сме и то често, както аз, така и другите. Ала опитите все се проваляха. Било ли е, не е ли било, имало ли го е, нямало ли го е... Всеки от нас виждаше и мястото, и човека по свой си начин, така, както може да е различно всъщност и отношението ни към едни и същи хора.

Аз например съм напълно убеден в съществуването на малката уютна кафе-сладкарничка, която човек трябваше да прекоси, за да слезе в самия бар. Убеден съм, защото се е случвало да седя с часове на някоя от шестте кръгли маси с изглед към улицата и да поглъщам жадно атмосферата и настроенията на течащия наоколо живот. Ароматът на кафе и кроасани, подхвърлените фрази, домашните бисквити, тортите, телефонните разговори, топлият шоколад, шумоленето на вестници и списания, усмивките, дори сълзите. Всичко това се смесваше в цветове и звуци, случки и събития и изпълваше пространството на тясната сладкарница. Сутрин там се отбиваха мъже и жени в строги костюми. Те пиеха кафето си, но не усещаха вкуса му, седяха край масите, но дори не забелязваха къде се намират, прелистваха набързо вестниците и още по-набързо се измъкваха навън. А след тях настъпваше леност и затишие. Чак до късния следобед, когато в сладкарницата се отбиваха пенсионери, ученици или пък туристи, уморени от обикаляне из прочутите със сивотата си софийски улици.

Из „Бар „Гузната кокошка